Симеоновден

Св. Симеон Стълпник Стари е християнски аскет от Мала Азия и Сирия, живял през IV–V в. и починал около 459 г. Прозвището си дължи на подвига, който го прави разпознаваем в цялата църковна история — прекарал десетилетия в молитва върху висок каменен стълп, откъдето идва и „Стълпник“. Човек, стоял десетилетия на един камък, срещу човек, който не издържа четири минути кючек, без да провери телефона си — разстоянието между двамата е горе-долу цялата разлика между IV век и днес.

Паметта му се пази на 1 септември, а по устав тази дата съвпада с началото на църковната година — индикта, или новолетието, практика, водеща началото си от Византия. Това е малък Господски празник и, за разлика от гражданската Нова година, минава без заря, без шампанско и без обратно броене. Църковната година се превърта тихо, докато повечето хора още мислят, че септември е просто краят на лятото.

В българската народна традиция денят бележи началото на есенния земеделски цикъл — есенната оран и сеитба. Затова светецът е познат под съвсем земни имена: „Симеон орач“, „Симеон сърп“, „Симеон брульо“ и „Летен полазник“. Обичаят повелявал сутринта жените да замесят пшенични питки, с които ритуално захранвали воловете преди оран — воловете получавали своя дял, преди да теглят ралото. И понеже всичко е въпрос на берекет, на този ден не бивало да се дава назаем и да се изнася нищо от къщата, за да не „излезе“ реколтата, преди изобщо да е влязла.

Именният аспект е по-мек — Симеон, Симеона, Симон, Симона, Симо, Сима и Мона празнуват, без да е нужно да се качват на стълп. Кючекът тук не спори със светеца; той просто поема, когато питките са замесени и воловете нахранени. Песните държат линията: молитва за десетилетията на стълпа, имен ден за всички Симеоновци, въпрос към небето за малкия Господски празник и две песни за берекета, който днес остава вкъщи.