Тончо празнува на Антоновден, седемнайсети януари — умалителното на Антон, слязло чак от римския Антониус. Черпи се с питка, мед и орехи за здраве, в самия пик на зимата.
Тончо вади зимното си палто на седемнайсети януари, в самото сърце на студа, и черпи на Антоновден. Денят идва с питки, мед и орехи, раздадени за здраве, и с една дълга забрана: на този ден жените не предат, не плетат и не варят боб, за да не разсърдят болестите, които според поверието точно тогава обикалят от къща на къща.
Самото име Тончо е галено съкращение — умалителна форма на Антон и на Андон, слязла от римското родово име Антониус. Точното значение на този корен се губи някъде назад, вероятно в етруските му дълбини, и остава спорно и до днес; народната етимология обича да го превежда като „безценен“, но честният отговор завършва с въпросителна. От същия корен растат Тони, Дончо и Андон, а по женската линия — Тонка и Тоня. Наставката „-чо“ пък е чисто българска добавка, която прави от латинския Антониус едно кротко домашно име.
Зад галеното име стои една тежка фигура — Свети Антоний Велики, египтянинът от трети и четвърти век, когото църквата смята за основоположник на монашеството. Раздал имота си, той се оттегля сам в пустинята и прекарва там живота си в пост, молитва и уединение, доживявайки дълбока старост. Пълната история е за друга страница; тук важното е, че зад всеки Тончо от блока стои бащата на отшелничеството.
В българското село обаче отшелникът се преоблича. Антон и брат му по празник Атанас минават за покровители на ковачите и железарите, а Антоновден заедно с Атанасовден на осемнайсети върви като зимна двойка срещу болестите — чумата, шарката, „синята пъпка“. Затова около огъня и желязото този ден се внимава, а трапезата се държи скромна и здрава: питка, мед, орех.
В кючешкия прочит това е празник в най-неудобния възможен момент — януари, сняг, а някой все пак вади уредбата. Тончо черпи в разгара на грипния сезон, точно докато поверието твърди, че болестите обикалят навън; иронията, че денят срещу заразата се посреща с пълна къща гости, не убягва на никого, но не спира никого. Свети Антоний бяга от света в пустинята; неговите именици бягат само от трезвостта, и то за една вечер.
Орк. Ицо Бенд — Купонджии отваря вечерта с точно тези гости, които зимата не спира. Орк. Енерджи Котел — преславски кючек за майстори кимва към старата ковашка титла зад името и към майсторите, които Антон пази. Орк. Империал — 6 без 10 държи последния кръг, когато зимната вечер вече е избягала напред по часовника. Взети заедно, трите минават през целия Антоновден — от събирането, през занаята, до късния студен час.
Антоновден свършва в студена януарска нощ, точно преди Атанасовден да поеме щафетата на другия ден от двойката. Тончо прибира палтото до следващата зима, а болестите, доколкото поверието знае, така и не разбраха, че точно тук е имало купон.
Пожелания
Едно българско „-чо“ стигна, за да превърне латинския Антониус в кротко домашно име — цяла Римска империя, свита до нещо, което ти вика баба ти през блока.
Зад галеното ти име стои цяла ковашка титла — Антон пази ковачите и е оковал болестта с желязо; ти тази вечер оковаваш само себе си за бара.
Черпиш в разгара на грипния сезон, докато поверието твърди, че болестите обикалят от къща на къща — и ги посрещаш с пълна къща гости, за да не се почувстват самотни.
Зад всеки Тончо от блока стои бащата на отшелничеството — човек, изкарал живота си сам в пустинята, за да не се случи точно това, което правиш ти тази вечер.