Йовко е Ивановден от втория ред — ретро издънка на Иван, която черпи по-тихо, но със същото право на чаша. Имаш ли Йовко в рода, 7 януари е неговият ден.
Ивановден е денят на най-масовото българско име, а Йовко го празнува от втория ред. На 7 януари се коли курбан и се вдига празнична трапеза за всеки Иван, а Йовко се нарежда там с останалите производни — по-тихо, по-селски, но с еднакво право на чаша. Празникът идва веднага след Йордановден, така че когато дойде ред на Йовко, вече втори ден се яде и пие без ясна граница.
Йовко не е самостоятелно име, а издънка на Йоан — старата форма на Иван. Коренът е еврейското Йоханан, минало през гръцкото Йоаннис, и означава „Бог е милостив“. Наставката „-ко“ е гальовна славянска добавка, същата частица, която прави Ванко от Иван и придава топлота на цял ред селски имена. Затова Йовко звучи като име от двора, а не от кръщелното. Днес е и подчертано ретро — раждал се е нашироко през Възраждането и след Освобождението, а после почти изчезна от акта за раждане.
Светецът зад целия този род е Свети Йоан Кръстител — пророкът, кръстил Христос в река Йордан. Пълната история е на празничната страница; тук стига да се каже, че от неговото име израства цяла плетеница от форми, а Йовко е една от най-скромните ѝ клонки. Църквата го почита на 7 януари, ден след ледената вода на Йордановден.
Курбанът е сърцето на деня — казан, месо и канени близки. Името вади спомени по-бързо от ракията: щом го чуе, масата се сеща за дядо, за съсед, за човек, когото отдавна никой не кръщава така. Всеки Йовко на трапезата носи по един по-стар Йовко в себе си.
В кючешкия прочит Йовко е името на изчезващия имен ден. Празнува го поколение, което помни кога името е било живо, и вдига наздравица не толкова за себе си, колкото за цялата отмираща мода. Кючекът е за момента, в който ретрото спре да е тъжно и стане повод за още една чаша.
Сашо Роман — Ой, Сашко е звателният падеж на вечерта — песента, в която просто заменяш Сашко с Йовко и цялата маса вика името, докато трае. Орк. Ицо Бенд — Купонджии е за компанията, която се стича на курбана, всеки с претекст и с празна чаша. Тони Стораро и Константин — Кома е за късния час, когато празненството надделее над всичко и вечерта се сгромоляса красиво. Заедно трите изминават дъгата на деня — от изреченото име, през събраната компания, до сладкия срив накрая.
Йовко празнува тихо, но не по-малко упорито от всеки Иван. Курбанът беше изяден; името беше извикано на висок глас поне веднъж; кючекът изпрати едно ретро име в поредната му късна вечер.
Пожелания
Кръстиха те с име, което по Възраждането се срещаше на всяка улица, а днес се среща основно по надгробни плочи и в един жив екземпляр — теб. Носиш го като последна пломба на изчезващ занаят.
Твоят имен ден е застрашен вид — празнува го поколение, което още помни кога името е било живо. Всяка твоя наздравица е наполовина за теб, наполовина помен за модата, която те роди.
Стигне ли името до масата, всички се сещат за някой по-стар Йовко — дядо, съсед, човек, когото никой вече не кръщава така. Влачиш след себе си цяла върволица призраци, които курбанът вика по-бързо от ракията.
„Бог е милостив“ — милостта се е свила до „-ко“-то накрая, топлата частица, с която селото те кръсти, за да не звучиш толкова официално на изчезването си.