Ваньо е галеното, домашно лице на Иван и празнува на седми януари, Ивановден. Курбанът е същият като на всеки Иван — само името е с едно окончание по-нежно.
Ваньо празнува на седми януари, но носи името си малко настрани — той е Иван, преоблечен в галената форма. На Ивановден се вдига курбан, събира се родата на трапезата, а имениците са толкова много, че един Ваньо лесно се губи сред множеството Ивановци и Иванки около масата.
Самото име е умалителна, домашна форма на Иван — най-масовото българско име, дошло от еврейското Йоханан през гръцкото Йоаннис, със значение „Бог е милостив“. Ваньо стои в края на дълга верига форми — Иван, Йоан, Иво, Ивайло, а в женски вариант Ваня и Иванка — и е нейният най-мек, най-домашен звук. Дълго време изобщо не е било истинско име, а прякор.
Светецът зад деня е Свети Йоан Кръстител — пророкът, кръстил Христос в река Йордан и дал на България нейния най-масов кръщелник, Иван. Църквата го почита на седми януари, ден след Богоявление, когато свещеникът хвърля кръста в ледената вода. Ваньо носи същия небесен покровител като всеки Иван, само с два пласта нежност отгоре.
Народната част е най-любопитна: Ваньо се е раждало като домашно име, залепено на дете, кръстено Иван на дядо си, за да не се бъркат двамата, когато баба извика през двора. Малкият е бил Ваньо, докато дядото си остава Иван — цяла йерархия, побрана в едно окончание. През двайсети век прякорът се откъсва и влиза в кръщелните свидетелства като самостоятелно име, вече без нужда от дядо наблизо.
В кючешкия прочит Ивановден е ден на неизбежността, а Ваньо е доказателството, че дори галеното име не се измъква от курбана. Някой роднина ще обърка кой Ваньо и кой Иван вдига наздравицата, друг ще разкаже за трети път как навремето вадил кръста от реката, а трапезата ще расте с всяка чаша. Кючекът е за момента, в който имената се сливат и вече няма значение коя форма кого черпи.
Симпатяги — За милиони няма закони е за самоуверения Ваньо, който носи домашното си име като запазена марка и е убеден, че точно на него правилата не важат. Орк. Ицо Бенд — Купонджии е за трапезата, на която се събира цялата рода — Ивановци, Ваньовци и Ивайловци, всеки майстор на своята чаша. Тони Стораро и Румен Борилов — Кючек 1000 пъти е за късната част на вечерта, когато кючекът тръгва в кръг и никой вече не брои повторенията. Заедно трите парчета изминават дъгата на деня — от самонадеяното начало, през претъпканата трапеза, до безкрайния кючек, в който Ваньо и Иван най-сетне се сливат в едно.
Ивановден свършва късно, защото имениците не се обикалят за една вечер. Курбанът се раздаде, здравето се пожела, а Ваньо си легна пак като Иван — само с едно окончание повече нежност.
Пожелания
Роди се като прякор, залепен на детето Иван, за да не те бъркат с дядо ти всеки път, щом баба извика през двора — днес дядото го няма, но окончанието остана, за да те смалява дори когато си единственият в стаята.
Значението ти е сериозно като катедрала — „Бог е милостив“ — но окончанието го е омекотило дотам, че небесната милост звучи като подвикване от кухнята: „Ваньо, ела да ядеш“.
Векове наред си бил само прякор, недостатъчно сериозен за кръщелно — чак през XX век те повишиха в самостоятелно име, макар че първата ти работа на всеки празник още е да обясняваш, че „да, това е официалното ми име“.
На маса с трима Ивановци галеното окончание е единственото, което те отличава — докато и то не се загуби след четвъртата ракия, когато всички станете просто „бе“.