Надежда е средната от тройката Вяра—Надежда—Любов. Черпи на 17 септември с двете сестри и майка им София. Четири имени дни, един ден — много баница.
Надежда е средната от трите сестри-мъченици — Вяра, Надежда, Любов — дъщери на света София, и носи в името си може би най-човешката от трите добродетели. Черпи на 17 септември, заедно с двете си сестри и майка си, в празник, който събира четири имена и три отвлечени понятия на една трапеза.
Името идва от старобългарското „надѣжда“ и е буквален превод на гръцкото Елпис — надежда. Това е една от малкото български думи-добродетели, превърнати направо в женски имена, което прави Надежда име-понятие, а не име-звук. От корена растат Надя, Нада, Надка — топли, кратки форми на дългата дума.
Светицата е Света мъченица Надежда, средната дъщеря на София, загинала заедно със сестрите си през втори век заради вярата им. Преданието разказва, че трите момичета са измъчени и убити пред очите на майка си, която сама умира от скръб няколко дни по-късно. Така зад топлата дума „надежда“ стои детска мъченическа смърт — рязък контраст между значението на името и съдбата на светицата, която го носи.
От трите сестри Надежда е може би най-близката до всекидневния човек, защото надеждата е добродетелта на чакането, на издържането, на онова „все някак ще стане“, което държи хората прави в трудни времена. Българската поговорка „надеждата умира последна“ казва точно това: тя е последното, което си тръгва, когато всичко друго е рухнало. Да носиш име, което значи именно това упорито чакане на по-добро, е особен вид оптимизъм, вписан в кръщелното.
В народния календар празникът на трите сестри пада в началото на есента, когато лятото си отива, а надеждата за нова топлина трябва да изчака следващата пролет. Надеждите черпят в тази смяна на сезоните, носейки име, което е буквално обещание, че по-доброто идва.
В кючешкия прочит денят на Надежда е празник на упоритата надежда, честван в началото на есента. Нади, Нада и Надки черпят с достойнството на име, което значи самото чакане на по-добро. Кючекът е за момента, когато сериозността на добродетелта отстъпи на съвсем несериозното веселие. Има нещо утешително в това да празнуваш име, което е цяло обещание — надеждата, вдигната като наздравица. В най-тъмните времена точно тя остава последна, а на имен ден се празнува предварително, за всеки случай, преди да е дотрябвала истински.
Орк. Кристали — Gozilla е за размаха, с който се посреща празникът на средната сестра. Глория — Ледена кралица е за достойнството, подобаващо на име-добродетел. Тони Дачева и орк. Кристал — Скитница е за скитащата, търсеща нотка на деня. Взети заедно, трите песни минават през целия ден — от размаха, през достойнството, до търсенето, което винаги придружава надеждата.
Денят на Надежда свършва в мека септемврийска вечер, изпратен с наздравица за средната от трите добродетели. Сестрите загинаха заедно; надеждата остана да чака; кючекът изпрати Света Надежда през есенния ѝ ден на упорит оптимизъм.
Пожелания
Носиш не име, а понятие — буквалният превод на гръцкото Елпис, „надежда“. Родителите ти кръстиха дете на цяла добродетел, вместо на човек.
Думата „надежда“ е от най-утешителните в езика, а светицата зад нея е дете, убито пред очите на майка си. Значението гали; житието смразява.
Носиш добродетелта на чакането — „надеждата умира последна“, тоест издържа и след като всичко друго е рухнало. Оптимизъм за напреднали, вписан в кръщелно.
Празнуваш име, което е чисто обещание, че по-доброто идва — единствената наздравица, вдигната авансово, преди сметката изобщо да е дошла.