Кочо празнува на Костадиновден, 21 май — галено име с изненадващо твърд корен. Работен ден е, макар в народната традиция работа на самия празник да се отбягва.
Кочо посреща 21 май — Костадиновден — с едно от най-нагорещените имена в народния календар, защото празникът му минава буквално през жарава. Докато в Странджа нестинарите танцуват боси върху жаравата с иконите в ръце, Кочо върши същото на трапезата, само че по-безопасно и с повече салата. Празникът пада в късна пролет, когато масата спокойно излиза на двора и вечерта държи топло до късно.
Самото име Кочо е галено, съкратено — то е народната умалителна форма на Костадин, а Костадин е българската адаптация на Константин. Константин пък идва от латинското Constantinus, от constans — „постоянен, устойчив, твърд“. Тоест зад галеното звучене на Кочо стои един изключително твърд корен: името буквално значи постоянство. От същия ствол растат Коста, Косьо, Дико — цяло семейство къси форми на един дълъг императорски корен. Галеното звучене мами: Кочо е малката врата към една от най-солидните думи в целия именник.
Костадиновден чества светите равноапостолни Константин Велики и майка му царица Елена — първият римски владетел, приел християнството, и жената, открила според преданието Кръста в Йерусалим. С Миланския едикт от 313 г. Константин дава свобода на вярата в империята — постъпка, точно толкова постоянна, колкото изисква името му. Кочо носи същия корен, само че свит до размер за домашна употреба.
Огненото сърце на деня е нестинарството — древният странджански ритуал, при който под звуците на тъпан и гайда босите нестинари танцуват върху жаравата, стиснали иконите на светците. В някои краища денят е граничен в стопанския календар — пролетно доене на овцете, отбиване на агнетата — и работа на самия празник се отбягва. Кючекът разбира този ден инстинктивно: тъпан, гайда, боси крака и огън — рецептата за нестинарство и рецептата за кючек се разминават само по това коя пари по-дълго.
Смешното е, че име, което значи „постоянство“, черпи на празник, посветен на танца върху нещо, което гори. Кочо цял ден пази иконата на устойчивостта, а вечерта я оставя настрана и стъпва бос в собствения си кючек. Постоянството издържа точно до първата наздравица — после Костадин отстъпва на Кочо, и Кочо не се прави на император. В това има нещо честно — най-твърдият корен в календара се празнува под най-галеното си име.
Годжи — Cha-cha Chalga е за игривата, танцувална енергия, с която празникът пламва. Наско Ментата — Елена Елена е за другата половина на деня — царица Елена, вписана право в заглавието. Кати — Най ми е добре е за спокойното задоволство на един пролетен имен ден, когато всичко си е на мястото. Взети заедно, трите минават през целия Костадиновден — от танца върху жаравата, през поклона към Елена, до тихото „най ми е добре“ на масата.
Костадиновден с Кочовци свършва в топла майска вечер, някъде между иконата и жаравата. Огънят догоря, постоянството издържа още един празник, а Кочо — галената форма на един император — си легна доволен, че тази година кръстът беше носен само на трапезата.
Пожелания
Галеното „Кочо“ звучи меко като потупване по бузата, но коренът му е constans — „твърд, постоянен“; рядко толкова гальовно име седи върху толкова корав смисъл.
Името ти значи „постоянство“, а празникът ти е за танц върху жарава — най-устойчивото име в календара празнува, като стъпи в нещо, което гори.
Постоянството ти е желязно точно до първата наздравица; след нея единственото, в което оставаш верен на името си, е редовността на следващата чаша.
Носиш корена на човек, който с един декрет дал свобода на вярата в цяла империя; ти на неговия ден узаконяваш само втората ракия, и то без нужда от едикт.