Ивайло празнува на Ивановден, седми януари, заедно с Иваните и Йоановците — макар че името му етимологично тръгва от съвсем друг корен. Ако си Ивайло, черпиш на този ден и не задаваш въпроси.
Ивайло вдига чаша на Ивановден, седми януари, но ако трябва да сме точни, е на гости на чужд имен ден. Денят е кръстен на Иван, курбанът се коли за Иван, а Ивайло сяда на трапезата, защото името му звучи достатъчно близо и защото никой не отваря етимологичен речник, преди да налее ракия. На такава маса корени не се проверяват — проверява се дали чашата е пълна.
Защото Ивайло не идва от Иван. Най-разпространената теория го извежда от старобългарското Курт — „вълк“ — през формите Въло, Вайло и накрая Ивайло, с прилепнало отпред „и“. Значението, ако вярваме на тази линия, е вълчо: сила и оцеляване, не небесна милост. Иван означава „Бог е милостив“; Ивайло — животно, което не чака милост. Филолозите още спорят, има и версия, която все пак го връзва с Йоан, но двете теории се събират в едно: това е име, което само се е промъкнало в семейството на Иваните.
Поводът си остава Свети Йоан Кръстител — пророкът, кръстил Христос в река Йордан и обезглавен по-късно заради един неудобен танц (пълната сметка е на страницата за Ивановден). Ивайло не носи неговото име, светецът не е негов, а с реката няма никакво роднинство. Просто денят е достатъчно голям, за да побере и съседите. Ивайло се води по съседство, не по светец.
Истинската тежест на името идва другаде. Ивайло е единственият български цар, надигнал се от нивата — селянин, повел въстание и грабнал короната в края на тринайсети век. Съвременниците му лепнали прякора Лахана или Бърдоква — по името на зеленчук — заради скромния произход. Име на цар, кръстен на зеле; по-българска биография трудно се измисля. Народът обаче го запомни не като зеле, а като свой цар.
В кючешкия прочит това е двойна ирония на една маса. Ивайло празнува заедно с Иваните заради звуково недоразумение, а носи името на владетел, който се задържал на престола толкова кратко, че историците още спорят за точните му дати, и свършил зле. Никой на трапезата не се сеща за това. Вдига се наздравица, коли се курбан, и вълкът сяда кротко между милостивите.
Влади Марков — Яли са те вуци връща вълка в стаята — точно животното, от което тръгва името, дошло да си прибере кръщелника. Орк. Кристали — Карам хубава кола е за селското момче, издигнало се, което сега паркира пред кръчмата — малък цар за една вечер. Орк. Ицо Бенд — Купонджии поема останалото: масата, която вече не помни кой на кого е кръстник. Заедно трите минават пътя на името — от вълка в гората, през възхода на самоукия, до купона, в който етимологията отдавна се е удавила.
Ивайло си тръгва от чужд имен ден малко по-натежал и напълно доволен. Никой не му поиска акта за раждане на името. Курбанът беше за Иван; чашата вдигна вълкът.
Пожелания
Иван значи „Бог е милостив“; ти значиш вълк — животно, което не чака милост, а си я взима. Разликата между това да чакаш черпене и да си сипеш сам.
Носиш името на цар, когото историята помни като селянина с короната — вдигнал въстание от нивата и лепнат с прякор на зеленчук от собствените си съвременници. Малко имена идват с толкова конкретна автобиография.
На 7 януари не празнуваш свой светец, а гостуваш на чуждия — „Ива-“ в началото ти е достатъчна виза за трапезата, а ракията се налива по-бързо, отколкото се отваря речник.
Царят в кръщелното ти управлява толкова кратко, че оставя на историците повече спорове, отколкото дати, и свършва зле — но веднъж годишно вълкът от името ти сяда мирно между милостивите Ивановци и не хапе никого.