Десислава

Десислава е име с история, дълбока колкото българското Средновековие — познато от най-прочутия женски портрет в старата ни живопис, който и до днес не е казал нищо, но гледа впечатляващо. Чества се на подвижната Цветница, заедно с цветните и природните имена, макар самото то да не е кръстено на цвете, а на слава, което е по-амбициозен избор за родител.

Името е сглобено от славянските корени „десит“ (намира) и „слава“ и значи горе-долу „намираща слава“, „която придобива слава“ — програма, зададена в кръщелното, за разлика от повечето имена, които просто описват някое цвете. От корена растат Деси, Деска, Десимира — форми на едно от най-звучните средновековни български имена, свито през вековете до „Деси“.

Зад Десислава не стои светица, а стенопис. Името е познато преди всичко от Боянската църква край София, чиито изображения от тринайсети век са сред върховете на средновековното изкуство. Сред тях е портретът на севастократорица Десислава — млада благородничка, изписана с рядка за епохата индивидуалност, чийто поглед и до днес гледа от стената със спокойна увереност на човек, който знае, че ще надживее всички в помещението. Този образ е направил името почти синоним на средновековна женска красота, което е доста високо мерило за нечие кръщелно.

Има нещо особено в това да носиш име, чието най-известно лице е нарисувано преди повече от седем века и още не е мигнало. Десислава не е име на светица или на понятие, а на конкретен, запомнен образ — севастократорицата от Бояна, превърната от четката на неизвестен майстор в трайна икона на българското Средновековие. Малко имена идват с толкова ясен, зрим и толкова мълчалив прародител, който отгоре на всичко изглежда по-добре от повечето живи.

В народния календар Десислава се чества на Цветница по-скоро по звучене и традиция, отколкото по някаква връзка с пролетта — историческото име просто се е присъединило към пролетния празник на цветните имена и носи сред тях средновековното си достойнство. Така една севастократорица от тринайсети век се оказва на една трапеза с всички Калини, Цветани и Росици, без някой да я е питал.

Боянските стенописи, в които живее образът на Десислава, са в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО — рядко международно признание за средновековно българско изкуство. Неизвестният зограф, изписал църквата през хиляда двеста петдесет и девета, е изпреварил с десетилетия западната живопис по реализъм и по индивидуалност на лицата, а после е останал без име — нарисувал е най-запомнената Десислава и сам не е влязъл в нито един календар. Тоест портретът, дал слава на името, е технически изпреварил времето си, а човекът зад него е получил точно нула слава, което е обратното на цялата програма в името.

В кючешкия прочит Цветница с Десиславите е пролетен празник със средновековен корен. Деси, Дески и Десимири черпят сред първата зеленина, с достойнството на име, зад което стои портрет от Бояна. Кючекът е за момента, в който историческата тежест на името се предаде на съвсем несредновековното веселие — севастократорицата слиза от стената право на народната трапеза.

Сашо Роман — 7 дена 7 нощи е за размаха, с който се чества звучно име; седем дни звучат скромно за образ, останал седем века на стената. Орк. Кристали — Харчи пари превежда спокойната увереност от портрета на съвременен език — харчи пари, все едно още управляваш нещо. Тошко Тодоров — Вале, Вале е за живата народна енергия на трапезата, до която севастократорицата така и не разбра какво е вале, вале. Взети заедно, трите кючека минават през целия ден — от размаха, през самочувствието, до народната енергия на един средновековно звучащ имен ден.

Цветница с Десиславите свършва в мека пролетна вечер, събрала Средновековието и пролетта на една трапеза. Портретът остана на стената, както от седем века насам; името запази славата си; кючекът изпрати Десислава през цветущия ѝ ден с достойнството на севастократорица, изпуснала с няколко века своя купон.