Гърлото е стегнато, сърцето бие малко по-силно и нищо конкретно не е наред. Мозъкът е подал сигнал за опасност при пълно отсъствие на опасност — класика. Кючекът е свирил на твърде много помени, за да се изненада от тревога без повод.
Тревожността не е характер. Амигдалата — частта от мозъка, отговорна за засичане на заплахи — не прави разлика между „лъв в стаята“ и „непрочетен имейл от шефа“. Реакцията е идентична: адреналин, ускорено сърцебиене, свито гърло. Тялото е готово да бяга. Никъде не трябва да се бяга. Народната медицина в България е убедена, че отговорът е дилянка, маточина или кантарион под формата на чай, който уж лекува тревогата и струва по-малко от самата нея. Чаят е приятен. Не е лечение. „Стегни се“ е другият класически съвет — изпробван, неработещ и произнесен с убеждение от хора, на които не им се е налагало да го прилагат. Психологът е последната опция, след кардиолога, невролога и трите посещения в спешното, където са казали „всичко е наред“.
Кючекът разбира тревогата по специфичен начин — не я лекува, но не я и разпитва. „Паника“ на Галена е за момента, в който сърцето е взело собствено решение. „Знам диагнозата“ е за деня след — когато вече знаеш как се казва нещото, но не знаеш какво следва. „Зараза“ на Джоджи Бенд е деветосминен ритъм, по-стабилен от дишането ти в момента. „Бордо“ на Орк. Фанта е за когато тревогата е утихнала малко и можеш да чуеш инструменталното — бавно, без да изисква нищо. Маточиновият чай може да стои до него.
Пожелания
Дано следващият, който каже „стегни се“, получи задача да го изпробва сам за две седмици.
Нека гърлото се отпусне преди телефонното обаждане, а не след него.
Дано кардиологът, неврологът и спешното най-накрая те насочат към правилния кабинет.
Нека маточиновият чай да е поне вкусен — за лечение отговаря друг.