Срещата свърши. Сега идва по-трудната част: прибирането, при което мозъкът пресъздава последните два часа кадър по кадър, а кючекът е единственото, което звучи съразмерно на случилото се.
Има три минути след раздялата, в които телефонът е в ръката и пръстът стои над Viber. Не изпраща нищо. После изпраща. После изтрива. После изпраща пак, но по-кратко. Отговорът идва след осем минути — „Ок“ с главно „О“. Анализът започва незабавно: главното „О“ е добър знак или формална дистанция? „ок“ с малко щеше да е по-небрежно, значи по-топло. „Окей“ щеше да е прекалено. Осем минути са точно колкото трябва да не изглежда, че е чакал телефона — или са точно осем минути занятие.
След прибирането се обажда приятелката. Или приятелят. Разговорът трае четиридесет минути и покрива всичко: какво е казал, как го е казал, дали е платил, дали е предложил да плати, дали изобщо е повдигнал темата. Скрийншотовете се споделят с обяснителни стрелички. Точката в края на изречението се разчита като студенина. Големият въпрос — „ще се обади ли“ — остава без отговор, защото никой не знае.
Кючекът не анализира. „Са-са“ на Марко и Снежина не чака отговор от другата страна. „Чики-чики“ на Луна не се интересува дали главното „О“ е добро. „Как ме кефиш“ на Теодора е вече отвъд фазата на чакането. „Най ми е добре“ на Кати е за малко по-нататък — когато анализът е приключил и резултатът е неясен, но е добре.
Пожелания
Дано осемте минути за отговор да значат, че е бил зает, а не че е мислил.
Нека скрийншотът, изпратен на приятелката, да включва само добрите части.
Дано главното „О“ да е просто автокорекция.
Нека следващото съобщение да го изпрати той — или тя, зависи от коя страна четеш.