В България щастието се случва тихо и се назовава с понижен глас — да не урочаса. Кючекът го е разбрал много преди психологията: не питай откъде е дошло, просто го пусни.
Добрият ден се разпознава едва след края му. Докато трае — мълчиш, чукваш на дърво два пъти (единия за показ, другия за спокойствие), и не казваш на никого, защото кварталът слуша. Щастието в БГ не е постижение, то е касмет — нещо, което ти се е паднало случайно и може да бъде отнето по същия начин. Затова не го обсъждаш. Затова не го планираш. Затова изненадата, когато трае, е двойна.
Кючекът единствен е честен в тази ситуация. „Show да става“ на Кондьо не анализира защо е добре — той просто го обявява, с нужната доза неприличие, което разсейва уроките. „Тук там, тук там“ на Луна описва онова разсеяно, безименно доволство — не щастието с наредени факти, а щастието, което не знае откъде е дошло. „Тути фрути“ на Малките пантери е за случая, когато наистина не можеш да го задържиш вътре. „Купонджии“ на Орк. Ицо Бенд е за после — когато денят вече е в безопасност и можеш да му дадеш звукова следа.
Пожелания
Дано хубавото да трае достатъчно, за да го усетиш, преди да си спомниш да чукнеш на дърво.
Нека денят да е добър, без да се налага да му поставяш диагноза в края му.
Дано съседите да не са гледали в правилния момент и кварталът да не е разбрал.
Нека кючекът да поеме обявяването вместо теб — той не се страхува от урочасванията.