Свети Виктор

Св. Виктор е бил римски воин, християнин, пострадал за вярата през II век при управлението на император Антонин — епоха, в която да откажеш да се отречеш от Христос е било професионално несъвместимо с това да останеш жив. Виктор отказал. Последвали жестоки мъчения, при които загинал. Житието не оставя място за компромисна версия: човекът е знаел какво следва и не си променил показанията.

Най-интересното в тази история обаче не е самият Виктор, а една зрителка. Млада християнка на име Стефанида присъствала на страданията му и видяла два светли венеца да слизат от небето. Явно преценила, че вторият е свободен — изповядала вярата си на място и също приела мъченическа смърт. Малко хора са влизали в календара, защото са гледали внимателно чуждото мъчение и са направили изводи в реално време.

И тук идва деликатната част. На 11 ноември Църквата почита Виктор заедно със св. великомъченик Мина и св. мъченик дякон Викентий, но денят на практика е на Мина — той е най-широко почитан, неговото е и името, което народният календар слага над началото на Вълчите празници, Мратинците. Обичаите с вълците са за Мина, не за Виктор. Виктор получава богослужение и ред в календара; отделно народно честване няма. Кючекът, който ще свири някъде тази вечер, също е технически за Мина. Виктор дели деня така, както е делил и небето — с още някой, който е стигнал пръв до вниманието.

За Виктор и Виктория, чийто имен ден това все пак е, парчетата държат линията между богослужение и кючек. „Имен ден“ на Веселин Маринов е протоколът и се включва пръв. „Молитва“ на Таня Боева покрива богослужебната част без ирония. „Прошка няма“ на Джаго е за човека, който отказал да се отрече и не преговарял. „Бог ли те изпрати“ на Софи Маринова пита точно това, което Стефанида си помислила за втория венец. А „Мой ангеле“ на Сашо Роман затваря вечерта на онези, които все пак са видели нещо да слиза от небето.