Велики петък

Велики петък е петъкът от Страстната седмица, два дни преди Великден — денят, в който според християнската традиция Иисус Христос е разпнат на кръста като изкупителна жертва за греховете на човечеството, понася кръстните страдания и е положен в гроб. Празникът е подвижен, защото зависи от датата на Великден. На старобългарски „страст“ означава страдание — оттам идва и името на седмицата, а Велики петък е най-тъжният и най-скръбен ден от цялата църковна година. Никаква сватба, никакъв кючек на площада, никакъв повод за микрофона.

Постът е най-строгият в годината. По Църковния устав на Българската православна църква на този ден не се полага да се яде нищо — изключение има само за немощните и възрастните, които могат да приемат хляб и вода. Литургия не се служи; денем се извършват Царските (Великите) часове с евангелски четения, а на вечернята се изнася Плащаницата — платно с изображението на положения в гроб Христос — в средата на храма и символизира погребението. Разпространеният народно-църковен обичай е минаването под масата с Плащаницата и полагането на цветя, като вярващите се покланят и я целуват. Кючек тук няма — има поклон, свещ и мълчание, и това е единственият ден, в който тишината печели срещу тъпана.

кАЙсетка е свирила на десет хиляди повода и знае разликата: на Велики петък не се вика, не се чука с вилицата по чинията, не се пуска нищо на пълна мощност. Ден на гроба, не на масата — затова и хлябът с водата са единствената програма за онези, които не издържат пълния пост. Денят минава, Плащаницата се връща, а след два дни тъпанът пак си иска своето.

Затова тук изборът е приглушен, за под сурдинка, не за площада. „Прошка няма“ държи тежестта на деня, „Молитва“ и „Бог ли те изпрати“ сядат до свещта, „Не съм ангел“ е честно самопризнание пред Плащаницата, а „Курви сбогом“ е раздялата, която някой пак ще си пусне след поста.