Помен — музиката за 9-ия, 40-ия ден и годишнините

Числата не са произволни. Поменът се прави на деветия ден, на четирийсетия, на шест месеца, на годината и на всяка следваща — а 9 и 40 са свещени в православната традиция: на деветия ден душата получава втора среща с Бога, на четирийсетия — трета и окончателна. Това са и едни от малкото срокове в България, които се спазват без напомняне — смъртта е по-добър организатор от повечето живи и единственият краен срок, който никой не пропуска. Редът е по-стар от всички на масата и ще ги надживее до един. Следването му не е формалност — то е начин да продължиш да се грижиш за някого, който вече не може да го оцени.

Коливото — варено жито с орехи, стафиди и захар, с кръст отгоре — се раздава с думите „Бог да го прости“. Всеки взема по лъжица от уважение и никой не си иска втора; коливото е единственото ястие, което се хвали единодушно и не се поръчва никога. Пшеницата носи стиха от Евангелието на Йоан — „ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си само; ако ли умре, принася много плод“ — затова коливото е жито: жест на надежда, доколкото скръбта остави място за нея. Самото коливо е безплатно; останалото не е. Погребението струва колкото употребявана кола, а помените идват с години — българинът плаща за смъртта на вноски, както за всичко друго. В черквата имената се четат от поменика, книгата на починалите, в която списъкът надолу расте по-бързо, отколкото фамилията нагоре; вкъщи става по-просто — коливо за съседите и тих помен на трапезата. Задушниците, съботите за мъртвите, са дните, в които цялата общност помни едновременно — отчасти за да не помни никой сам, отчасти защото в България и скръбта се върши по-лесно вкупом.

Поменът събира роднини, които иначе се засичат веднъж на няколко години — на сватба, на погребение или когато се дели наследство. Тъжната ирония е, че наследниците често пристигат по-навреме от опечалените, а разговорът на трапезата стига до апартамента по-бързо, отколкото до спомена. После е другата крайност — помените, на които не идва почти никой. Приготвяш коливо за двайсет, появяват се трима: съседката, един братовчед със сметка и човекът, който обикаля всички помени в квартала, защото обича коливо. В обезлюдените села това е правило, не изключение — децата са в чужбина и пращат пари за погребението и снимка в групата, но не и себе си. Гробът се посещава през първата година, плеви се през втората и обраства през третата. И точно тук кючекът върши тихата си работа: докато свири песента, която покойникът е обичал, той за няколко минути отново е в стаята — дори когато стаята е почти празна.

Брат Мечо с „Исус Христос е светлина“ е за светлината на душата — молитвена, не празнична. Орлин Памуков с „Паскал“ е за спомена, за лицето, което се връща, когато стихне шумът. Орхан Мурад с „Мъка“ не разкрасява нищо; нарича скръбта с името ѝ и точно затова олеква. Кючекът в дъното не връща човека и не пълни празните столове — но кара този, когото помниш, поне веднъж да заеме цялата стая. Накрая малцината се разотиват с „да се виждаме на по-весело“, знаейки, че следващият повод вероятно ще е същият и че списъкът с гости всеки път е малко по-къс. В България поводите за помен не свършват — свършват хората. Затова поне музиката да я бива.