Свещеникът чете. Свещите горят. Близките стоят. След опелото идва шествието. Музиката за тоя момент трябва да бъде избрана с внимание.
Опелото е ритуалът преди погребението — в храм или у дома, с миризма на восък, която остава по дрехите до другия ден, и близки, наредени по неписан протокол, който всички изведнъж знаят наизуст. Православният погребален чин носи името „опело“ — служба за упокой на душата, молитва за прошка на греховете и за място при праведните. Редът е записан в Требника и следван от векове — едно от малкото неща в България, което не е минавало реформа. Пълното опело трае около 30 до 60 минути „в зависимост от свещеника“, което е учтивият начин да се каже, че и тук темпото се договаря.
Близките стоят с горящи свещи, свещеникът чете тропари и канон за упокой, а накрая идва прощаването — целуване на иконата пред тялото или на челото. Тялото е с лице нагоре, ръцете кръстосани, цветята наредени наоколо, тишината прерязана само от четенето. Всичко има точно място и точно в това е милостта: опелото е единственото събитие, на което никой не те пита ти какво искаш. Редът решава вместо теб, а когато не можеш да вземеш нито едно решение, чуждият ред е най-доброто, което може да ти се случи.
Опелото не е за бързане и точно бавността му върши работа — дава ти скеле в деня, в който всичко останало се е срутило. Тъгата не иска съвет, иска разписание, и Требникът го е написал преди теб. Може да се извърши и у дома — практика, по-жива в провинцията и в по-религиозните семейства, където стаята, в която човекът е живял, го изпраща сама. А някъде по-натам, когато официалното свърши, идва мигът, за който кючекът е измислен: танцуваш, защото алтернативата е да се удавиш, и на един помен това не е неуважение, а инструкция за оцеляване.
Музиката при самото опело е по-тиха от погребалното шествие — тук оркестър няма, има четене. Брат Мечо с „Исус Христос е светлина“ пасва на молитвения момент. Орхан Мурад с „Мъка“ поема тихата скръб, когато храмът се е изпразнил. Сашо Роман с „Оф, оф“ дава на болката ритъм, който да я носи, вместо тя да носи теб. А за деня след, когато официалното е приключило и остава само отсъствието — Иван Карачоров — Попа с „Дай си сърцето“. Кючекът тук не е за веселие; той е за онова, което идва, когато сълзите свършат, а денят — не.
Пожелания
Редът на опелото решава вместо теб в ден, в който не можеш да решиш нищо — това е милост, не формалност
Свещите горят за душата на починалия — Требникът знае защо, дори когато ти не можеш да питаш
Пожелаваме сила и близки хора наблизо — единственото, което ритуалът не осигурява сам
Никой не обявява кога да се прекръстиш, но всички изведнъж го знаят — и това е достатъчна опора за деня
Музиката след опелото е личен избор — тихо, достойно, докато кючекът дочака своя ред