Олимпиадата е единственото събитие, при което кючекът се конкурира с коментатор, обясняващ правилата на художествената гимнастика. Обяснението рядко стига до края.
Веднъж на четири години масата разпознава дисциплини, за които иначе не знае, че съществуват. Тласкане на гюле, 20 км спортно ходене, сабя. В деня преди медала всичко е ясно: кой е фаворитът, каква е тактиката, кой треньор е виновен превантивно. В деня след медала масата се е върнала към нормалното. Спортното ходене изчаква следващите четири години мълчаливо.
Социализмът е оставил след себе си над сто медала и носталгия с прецизността на хронометър. „Навремето взимахме по двадесет медала“ е изречение, произнасяно на всяка Олимпиада с нарастващо страдание. Стефка Костадинова е скочила 2.09 метра в 1987-а — световен рекорд, който стои непокътнат почти четири десетилетия. Машината е разглобена, рекордът не е. Кючекът е свирил и на трите: и на тържеството, и на демонтажа, и на дългата пауза между тях.
Флагът влиза на церемонията по откриването и нацията спира за осем минути, за да е заедно. После започва дискусията дали знаменосецът е бил достатъчно горд, дали маршът е бил достатъчно бавен, дали нашата делегация е изглеждала достатъчно като делегация. Анализът трае по-дълго от самите игри. Медалите — ако дойдат — се броят на следващата сутрин с кафето, на специален екран, с нарастващо изненадване от дисциплини, чиито правила никой вече не помни. Кючекът не е национален химн и точно затова е на правилното място — чул е тези разговори, не коментира, просто продължава да свири.
Пожелания
Дано дядото с медалния архив да го отвори само три пъти тази вечер, не пет.
Нека дисциплината, за която никой не е чувал, да стигне до финала — заслужава публиката.
Дано „Купонджии“ свири, точно когато таблото показва нещо добро, а не след това.
Четири години минават бързо, когато нямаш какво да броиш.