Кючекът е свирил на достатъчно сватби, за да знае разликата между „кажете, ако боли“ и реалното казване. Масажът е ситуацията, в която двете никога не съвпадат.
Масажът в България следва протокол. На рецепцията избираш от ламинирано меню — шведски, тай, дълбокотъканен, ароматерапия. Описанията са приблизително еднакво неясни, цените варират широко, а нерешителността се плаща скъпо. Масажистът пита колко натиск предпочиташ. Казваш „среден“, защото „не знам“ не звучи добре пред непознат, чиито ръце предстои да са върху гърба ти. Средният натиск боли. Не казваш нищо, защото „кажете, ако боли“ е покана, психологически невъзможна за приемане. Масажистът установява, че имаш много стегнат гръб. Това го чуват всички — без изключение, независимо от реалното мускулно напрежение. Кючекът тече на заден план и не пита.
Шейсет минути на масата са достатъчно за две неща: реален релакс или заспиване с хъркане. Страхуваш се от второто — с основание, без изход. „Жаден съм кръчмарю“ на Орхан Мурад работи тук точно: жажда за нещо близко, което не пристига достатъчно скоро. „Мазна Свирка“ на Орк. Миш Маш свири, докато масажистът изброява констатациите. „Gipsy Camp“ на Рико Бенд е за момента, в който тялото се е предало, но ти все още не. „Паскал“ на Орлин Памуков затваря часа — никой нищо не обяснява и именно затова всичко изглежда наред.
Пожелания
Дано средният натиск да боли точно толкова, колкото е необходимо, а не повече.
Нека хъркането, ако дойде, да е достатъчно тихо за дипломатически отказ от отговорност.
Дано диагнозата „много стегнат гръб“ да не изисква бонус пакет.
Нека следващите шейсет минути да са единствените, в които телефонът не пита нищо.