Кючек за лов — гората е тиха, кючекът — не

Ловецът е търпелив. Кючекът го разбира, макар да работи по обратния принцип. Ловът е дълго чакане, прекъснато от кратки моменти на действие; кючекът е непрекъснато действие без чакане. И все пак се разбират, защото и двата в крайна сметка са за компанията около тях, а не само за самото занимание.

Ловът в България е строго регулирана дейност, а не свободно преследване на дивеч. Изисква ловен билет, членство в ловно дружество и спазване на сезонни ограничения по Закона за лова и опазване на дивеча. Ловното дело се администрира от Изпълнителната агенция по горите и Националното ловно-рибарско сдружение; ловният сезон за едър дивеч — дива свиня, благороден елен, сърна — обикновено върви от октомври до януари. Дребният дивеч — заекът, фазанът и яребицата — има свои прозорци. Правилата са подробни и се спазват с променлив успех.

Но ловът рядко е само за дивеча. Той е предимно мъжка социална среда, особено в селските райони — един от малкото поводи, при които мъже от три поколения стават преди изгрев, обличат се еднакво и прекарват деня заедно в гората, обединени от цел, която е наполовина лов и наполовина извинение да не са у дома. Уловът е бонус; компанията е същината.

Кючекът разбира тази динамика по-добре, отколкото изглежда. Той е свирил на достатъчно ловни сбирки — не в самата гора, а после, на трапезата, когато дивечът, ако има такъв, се приготвя, а ракията тече и историите за деня стават все по-впечатляващи с всяка чашка. Ловът произвежда разкази много по-надеждно, отколкото произвежда месо.

Орк. Козари — Пазари е връзката между гората и трапезата, между улова и това, което после се приготвя от него. Козари и пазари, лов и готвене — веригата, по която дивечът пътува от гората до чинията, минава през същата логика на набавяне, която българското село познава отблизо.

Орк. Аполон — Бай Иван е мъжката компания на лова, върху която целият лов всъщност стъпва. Бай Иван е архетипът на човека, който знае гората, разказва най-добрите истории и без когото ловната дружина не би била същата. Кючекът познава този тип от хиляди трапези.

Алчо — Комшийката е разказът за трофея, който расте с всяко преразказване пред съседите. Дивата свиня става по-голяма, изстрелът по-точен, денят по-героичен — не от нечестност, а от естествената инфлация на всяка добра история. Кючекът е чувал тази инфлация и не я коригира; тя е част от удоволствието.

Ловът свършва с връщане у дома, със или без дивеч, но винаги с истории и с умора от ставането преди изгрев. Кючекът е там за трапезата после — за момента, в който гората остава зад гърба и компанията се пренася на масата. Дивечът е повод; вечерта е наградата. Кючекът свири, когато гората остане зад гърба и денят се превърне в разказ, който с всяка ракия става по-героичен.