Митьо е народната, галена форма на Димитър и празнува на Димитровден, 26 октомври. Денят затваря българската стопанска година — време за курбан, наздравица и една честна есенна равносметка.
Митьо празнува на Димитровден, 26 октомври — денят, в който българската стопанска година се затваря. На този ден се прави курбан, преглежда се добитъкът и изтичат трудовите договори между ратаи и стопани — есенното огледало на Гергьовден. Всеки Митьо сяда на трапеза, на която се плащат сметки и се вдига чаша за онова, което е прибрано.
Митьо е галената, народна форма на Димитър — не съкращение за удобство, а самостоятелно име, което цели поколения са носили в селото всеки ден. Коренът е гръцкото Димитриос, „посветен на Деметра“ — богинята на земеделието и плодородието. От същия ствол растат Мите, Мито, Митю и Митко; Митьо е онзи от тях, който звучи най-домашно, най-близо до двора и полето.
Светецът зад името е свети Димитър Солунски — раннохристиянски воин-мъченик от IV век и патрон на Солун, чиито мощи и до днес се пазят в града. Приятна ирония е, че име с толкова земеделски, езически корен се носи от един християнски воин-мъченик; историята обича такива шевове. Митьо стои точно на този шев — между Деметра и Димитър, между реколтата и меча.
В народния календар Димитровден е денят на прехода. Около него идват първите слани, овчарите слизат от планината, а стопанинът сяда да прави равносметка — не само с ратаите, но и със самата година. Народната метеорология е вплела в деня цяла система: вали ли, зимата ще е мека; ясно и студено ли е, готви се за люта. Казват още, че на този ден брадата на светеца побелявала — тоест захлажда се и зимата тръгва насам. Митьо посреща тази побеляла брада с курбан на масата и с решение, че щом сезонът се затваря, поне ще се затвори с ядене.
В кючешкия прочит Димитровден на Митьо е денят на двойната сметка — стопанска и лична. Свършва един цикъл, плащат се надници, прибира се последното от полето, и над всичко това виси усещането, че топлото си отива. Двойната сметка на Митьо не е трагедия — просто счетоводство, което есента води всяка година. Кючекът е за момента, в който сметките са направени и остава само да се вдигне чаша: веднъж за прибраното, веднъж за студа, който иде.
Кали — Медовина е за наздравицата над курбана, за сладката чаша, вдигната за прибраната година. Кондьо — Show да става е за Митьо, който решава, че щом е неговият ден, ще се празнува както трябва, без половинчатост. Ивана — Шампанско и Сълзи е за горчиво-сладката страна на прехода — веселие и равносметка в една чаша. Взети заедно, трите обрамчват двойствеността на деня: наздравицата, решимостта да се празнува и тихата сметка, която есента винаги представя.
Димитровден свършва с първата слана и с последната наздравица за годината. Митьо затваря сезона така, както го е отворил на Гергьовден — симетрично, окончателно, с побеляла брада на светеца и празна чиния от курбана.
Пожелания
Носиш най-домашната форма на Димитър — Мите, Мито, Митю звучат като роднини, но Митьо е онзи, дето мирише най-силно на двор и на прясно окосено.
Стоиш на шева между Деметра и меча — богинята на реколтата от едната страна, воинът-мъченик от другата, а ти по средата, с курбан вместо оръжие.
Митьо не е име за паспорт и празник, а за делник — цели поколения са го носили из село между обора и нивата. Веднъж в годината и делничното име сяда на трапеза.
Стопанинът прави равносметка не само с ратаите, а със самата година — а Митьо сяда насреща ѝ като пред данъчен, наясно, че без плащане няма да се размине.