Димана празнува на Димитровден, 26 октомври, когато стопанската година се затваря и зимата тръгва насам. Празник за края на сезона, кръстен на солунския воин.
Димана празнува на Димитровден, 26 октомври — деня, в който стопанската година се затваря и зимата тръгва насам. Носителката на името получава празник, който не е за начало, а за край: краят на полския сезон, краят на топлото, краят на сметките. Име, което празнува тъкмо на прага между изобилието и студа — не най-веселата дата в календара, но може би най-честната.
Името идва по женската линия на Димитър — от гръцкото Димитриос, „посветен на Деметра“, богинята на земеделието и плодородието. В българската традиция окончанието „-ана“ прави мъжкото име женско, меко и самостоятелно. Значението остава непокътнато: рожба на Майката земя, свързана с реколтата и плодородието — уместно съвпадение за име, което празнува тъкмо когато полето се прибира.
Поводът е Свети Димитър Солунски — воин-мъченик от IV век, патрон на Солун, чиито мощи и до днес се пазят в града. Един от най-почитаните светци в православния свят: войник, станал фигура на прехода към зимата. Димана носи същото воинско име, само че в женски род — жената, кръстена на солунския воин, без да вади меч.
В народния календар Димитровден е денят на равносметката. Изтичат трудовите договори между ратаи и стопани — това, което Гергьовден отваря напролет, Димитровден го затваря наесен. Прави се курбан, преглежда се добитъкът, плащат се надниците. Казват, че на този ден брадата на светеца побелявала — тоест застудява и снегът наближава. В народните песни пък Димана е хубавата мома, онази, по която въздишат — името е носило и святост, и закачка, без да се смути от нито едната.
В кючешкия прочит Димитровден е денят, в който всичко се брои. Прибрано е последното от полето, платени са дълговете, и над масата виси усещането, че топлото си отива. Съвременната Димана няма ратаи, но има равносметка — годишен отчет, недовършен списък, есенна ревизия на кое се получи и кое не. Кючекът е за момента след нея: когато сметките са направени и остава само да се вдигне чаша за годината, която приключи.
Глория — Скъпи купи ми нещо е за именния ден, в който подаръкът не е молба, а полагаемо. Кали — Медовина е за наздравицата на края на сезона, за сладката чаша, вдигната срещу студа. Ивана — Шампанско и Сълзи е за двойствеността на деня — веселието и равносметката, които вървят под ръка. Взети заедно, трите обрамчват Димитровден така, както той се пада на Димана: подарък, наздравица и една глътка, в която празникът и сметката се смесват.
Димана празнува, когато полето е прибрано и годината — затворена. Празник на края, кръстен на воин, носен от жена, вдигнат с чаша срещу първата слана. Оттук нататък не се коси; само се чака пролетта.
Пожелания
Името ти е рожба на майката земя, кръстено на богинята на реколтата — а празнуваш точно когато реколтата се прибира и полето казва „стига толкова“ за годината
В народните песни Димана е хубавата мома, по която въздишат, а календарът я води на воин-мъченик — светица и обект на въздишки в едно име, което очевидно не си пада по избора между двете
Има поверие, че брадата на Свети Димитър побелявала на този ден — превод: първата слана чука на вратата; ти черпиш точно на този праг, с чаша, вдигната срещу зимата, която вече е тръгнала насам
Цялото ти име сочи към солунски войник, а единствената ти кампания тази година е есенната ревизия — кое се получи, кое не, колко е останало, след като сметките минат