За всяка ситуация има кючек, включително тази. Жалостта за себе си носи лоша репутация — в България особено, защото поколенията са се научили да я потискат с работа или хумор. Но понякога е нужно да я допуснеш за малко. Кючекът я приема, без да я осъжда, и после продължава да свири.
Жалостта за себе си има ужасна репутация — в България особено, защото тук поколения са се учили да я потискат с работа, с движение и с ракия, понякога и трите наведнъж. „Малко се самосъжаляваш“, „другите имат по-тежко“, „не ти е чак толкова“ — стандартният пакет реплики, с които средата сменя темата по-бързо от диджей на дъжд. И те дори не лъжат: другите наистина може да имат по-тежко. Само че съжалението не е конкурс с класиране — твоята вечер не се обезсилва, защото някъде има по-лоша вечер. Двете спокойно се събират в един и същ ден, без да се бутат.
Временната жалост за себе си е напълно нормална реакция след загуба, разочарование или един провалил се план — сигнал, че нещо не е получило отговора, който е чакало. Психиката има начин да си обработва тия неща, и самосъжалението е един от тях, дори отвън да изглежда безполезно като разходка в дъжда без чадър. Номерът е дозата. Да я допуснеш за една вечер е като да пуснеш тъжен кючек на средна сила: минава, разтоварва, приключва с надписите. Да я въртиш на повторение седмици наред, докато почне да пречи на работата и на срещите — е вече друг жанр, който не се затваря с копчето за звук. Тогава разговорът е със специалист, не защото си се провалил, а защото продължаваш да ползваш инструмент, който не е за тази задача.
Сашо Роман с „Оф, оф“ е безмълвната версия — целият монолог, свит в две срички, за които не ти трябва нито обяснение, нито свидетел. Кали с „Медовина“ е малкото разрешение да си налееш точно за тази вечер, с уговорката, че утре не се удължава. А Орхан Мурад с „Жаден съм кръчмарю“ е рамката, в която питието и мислите седят на една маса и не претендират, че решават нещо.
Иван Карачоров-Попа с „Една цигара“ е честната снимка без филтър: вечерта, самотата, конкретиката — нещата точно такива, каквито са, без метафора и без драматичен монтаж. Кючекът стои до жалостта, без да ѝ иска документи и без да пише рецепта. Не я държи на сила и не я гони с метлата. Дава ти вечерта, взима си я обратно на сутринта — и пуска следващия кючек.
Пожелания
Жалостта за себе си не иска съвети, иска тонколона на средна сила
Кали с „Медовина“ е разрешението да си налееш за тази вечер, с уговорка да не се удължава
„другите имат по-тежко“ е вярно и безполезно едновременно — съжалението не е конкурс с класиране
Пожелаваме да я допуснеш докрай, да приключи с надписите, а не да я въртиш в кръг
Иван Карачоров-Попа с „Една цигара“ ти дава пет минути на балкона и нито минута повече