Разделителната линия на пистата не е вертикалата, а дрехата. Кючекът не взима страна — той е свирил на хиляди сватби и двата типа са танцували.
Скиорът има два отделни крака и поглед нагоре по трасето. Сноубордистът има една дъска, широки панталони и трябва да седне на снега, за да закопча каишките — бавно, на средата на пистата, докато скиорите минават отляво и отдясно с видимо мнение. Тази сцена се повтаря от 1985 насам и нито едната страна не е намерила решение. Сноубордистът закопчава. Скиорът минава. Кючекът чака долу в хижата, неутрален.
Трибализмът е точен. Сноубордът дойде като хип-хоп отговор на аполонската ски-естетика — по-шумно, по-широко, с претенция за контракултура, при положение че лифтът е същият и ски-пасът струва еднакво. Дебатът „гуфи или регулар“ е инициационен ритуал, чиято единствена функция е да покаже, че имаш мнение. Афтър-партито обаче изравнява всичко. В 23:00 в Банско никой не помни кой е карал какво — помнят само кой се е държал на крака. Кючекът работи и за двата лагера. Adrian Minune и Florin Salam озвучават финалното примирие, АЗИС — хабиби е за момента, в който трибализмът се е разтворил в три ракии, а „Студ“ на Тони Стораро е за сутринта, когато мускулите са проговорили и вече всички са в един отбор срещу стълбите към апартамента.
Пожелания
Дано каишките се закопчат от първия път и без публика.
Нека гуфи или регулар никога да не стане тема на разговор с непознат.
Дано афтър-партито трае по-дълго от болката в квадрицепсите.
На ски-пас, при който лифтът не спира по технически причини точно на твоята линия.