Манелето е румънският братовчед на чалгата — израснал паралелно след падането на Чаушеску, в кварталите на Букурещ. Florin Salam е обичан и в България. Кючекът минава през YouTube без паспорт. Същият дебат за висока срещу ниска култура, само на румънски.
Определение: Румънски аналог на българската чалга — комерсиална поп-фолк музика с турско-балканско-цигански корени, силно популярна в Румъния и Молдова.
Етимология: Румънско по форма: manele е множественото число на manea; manea произхожда от турското mâni (от арабското maʿnā) — народна песен в четиристишия, обикновено любовна.
История: Манелето израства през 90-те в Румъния след падането на Чаушеску, паралелно с българската чалга. Жанрът се развива в кварталите на Букурещ от ромски музиканти и достига масова популярност чрез телевизионни канали като Mynele TV. Превръща се в обект на същата "висока срещу ниска култура" дискусия като чалгата.
Ключови артисти: Florin Salam, Adrian Minune, Nicolae Guță, Vali Vijelie, Sorinel Pustiu
Манелето е румънският братовчед на чалгата — толкова близък, че двата жанра се разпознават по първите два такта и се сещат, че сигурно са роднини, без никой да е водил родословието. Израснало в друга държава, по абсолютно същата рецепта, манелето доказва, че балканската вълна на поп-фолка спира на граници горе-долу колкото спира и на добрия вкус.
Формално манелето е румънският аналог на чалгата — комерсиална поп-фолк музика с турско-балканско-цигански корени, която властва в Румъния и Молдова. Същите ориенталски мелодии, същото темпо, същите три вечни теми — любов, пари и съдба, обикновено точно в този ред — само изпети на румънски. За българското ухо звучи едновременно напълно чуждо и подозрително познато, като песен, за която си сигурен, че си я чувал на нечия сватба, но на друг език.
Името минава през румънски: manele е множественото число на manea, а manea идва от турското mâni — кратка поетична любовна песен, лирическа миниатюра. Коренът е издайнически: под баса, златото и турбо продукцията стои старата любовна песничка, само преоблечена скъпо. Както при чалгата, една нежна турска дума е родила жанр, заради който съседите чукат по стената.
Рождената дата е в 90-те: манелето израства в Румъния, след падането на Чаушеску, в почти подозрителна синхронност с българската чалга. Двата жанра са рожби на един и същ момент — краха на комунизма, отпушването на частната музикална индустрия и внезапния глад за музика, която говори за живота такъв, какъвто е, а не какъвто пишеше в петилетката. Манелето се излюпва в кварталите на Букурещ, от ромски музиканти, и стига до масите през телевизионни канали, посветени изцяло на него — цял ефир, който върши това, което у нас се пада на сватбите.
В България манелето минава границата без паспорт, пренасяно от YouTube и от сватбарските плейлисти, където се настанява без покана и без някой да го е канил. Флорин Салам е отделна категория — обичан и спорен наведнъж, свещена фигура за едни и повод за въртене на очи за други, тоест внесен у нас заедно с цялото отношение към чалга звездите. Балканът разпознава своето през граници, митници и езикова бариера, които за музиката очевидно са препоръчителни, не задължителни.
Интересното е колко огледално се развиват двата жанра. Докато у нас се пише поредната статия дали чалгата е срам или идентичност, в Румъния текат същите дебати, със същото презрение отгоре и същата вярност отдолу, дума по дума, само в превод. Манелето и чалгата са като две деца на един и същ Балкан, отгледани в отделни държави с отделни граматики и пораснали до неразличимост — включително в лошите навици.
В кючешкия прочит манелето е тихото напомняне, че чалгата не е българско изобретение, а балканска метеорология — една и съща музика, паднала едновременно от двете страни на Дунав, защото едни и същи условия раждат един и същ звук и един и същ кючек. Спорът за вкуса е буквално идентичен; сменя се само акцентът, с който някой казва, че това не е музика.
Имената тук са познати и по българските дансинги. Флорин Салам, с емблематичния си химн за балканския лукс, е вездесъщ и у нас, пускан по заведения, в които никой не говори румънски и всички пеят; Адриан Минуне е по-мекото, лирично лице; Николае Гуца е класиката, старата школа, доказана през десетилетия пред същия микрофон. По-новото поколение — Баби Минуне, Костел Бижу и Сусану — допълва картината с турбо енергията на съвременния жанр, в който кючекът вече е с румънски акцент, но същия кръст.
Отвъд Дунав чалгата се казва манеле — същата музика, същият спор, същата безусловна победа на дансинга над критиката. Езикът е румънски, ритъмът е балкански, а кючекът, както обикновено, се разбира и без превод.