Новият български филм тръгва от НДК с пълна зала, защото половината са в екипа, а другата половина са длъжни. Кючекът изчаква извън фестивала — той вече не купува билети, но ги вижда всичките накрая.
Националният дворец на културата в София е официалното място, където новото българско кино се явява пред нацията. Режисьорът говори тихо в микрофона, директорите на фондове са в предните редици, критиците си водят бележки и сетне пишат за „автентичен поглед“. Дванадесет месеца по-късно, когато филмът стигне до по-малкия екран, зрителите са около деветнадесет на брой. Единадесет от тях са от същите предни редици.
Варненският фестивал на българския игрален филм — Златна роза — е националният фестивал, откъдето идват наградите, интервютата и снимките с плакати. Там жури решава кой разказва България „вярно“ и „смело“. Паралелно, на квартала, комедията без награди е изкарала около двеста хиляди зрители, защото не е искала да е вярна — само забавна.
„Трябва да подкрепим българското кино“ е изречението, което обяснява защо продаденият билет и гледаният филм са различни събития. Орк. Фантазия с „Карбовски“ познава добре разликата между медийна персона и реална публика. „Бай Иван“ на Орк. Аполон разбира от провинциалния здрав разум, който на фестивала обикновено не присъства. Митко Щурия Циганин с Еп.1 и Орк. Тик Так с „Кючека България“ са попаднали в историята без подкрепа — само с резултат.
Пожелания
Дано следващата премиера в НДК е с публика, която не познава режисьора лично.
Нека Златна роза да стигне поне до едно кино извън Варна и София в годината, в която я дават.
Дано „трябва да подкрепим българското кино“ премине от изречение в купен билет, а не обратното.
Комедията без фестивална награда да получи поне един критически текст — за протокола.