Напипай за Витоша

2290 метра. Вятър. И неизбежно — телефонът без сигнал. Витоша е планината, която софиянци имат за врата на града — достатъчно близо, за да отидеш в събота сутрин, достатъчно висока, за да те върне вкъщи с усещането, че си бил някъде истинско. Черни връх на 2290 метра е наградата, а вятърът горе е задължителната такса за нея.

Витоша е рядкост сред градските планини. Достъпна е от няколко страни — през Симеоново, Драгалевци, Бояна и Княжево — с лифтови съоръжения и пешеходни маршрути за всяко ниво на амбиция и форма. Софиянецът може да излезе от апартамента и след час да е сред иглолистна гора, което малко столици по света предлагат толкова лесно. Планината е там, вижда се от почти всяка точка на града, и това постоянно присъствие я прави едновременно специална и приемана за даденост.

Мястото има и своята история. Витоша е първият обявен природен парк на Балканите — от 1934 година — факт, който местните рядко знаят и с който планината не се хвали. За софиянци тя е преди всичко съботно-неделна дестинация: разходка, ски през зимата, планинарство за по-амбициозните, или просто излизане до Златните мостове с термос и сандвичи. Витоша не изисква да си спортист; тя приема и разходката, и изкачването с еднаква търпимост.

Кючекът на Витоша е акт на радостна нелепост. Носиш чалга на планината, пускаш я на върха, и контрастът между сериозния планински пейзаж и несериозния ритъм е точно това, което го прави добро. Планината не се обижда; тя е виждала и по-странни неща от група софиянци с колонка на Черни връх.

Орхан Мурад — На море е шегата, която се пише сама — кючекът пуска „На море“ на 2290 метра над морето, и иронията е част от изкачването. Няма по-балканско от това да слушаш песен за морето на върха на планина, и Витоша, която гледа към София, а не към водата, приема шегата с планинско спокойствие.

Тони Дачева и орк. Кристал — Скитница е духът на съботния планинар, тръгнал нагоре без ясен план. Скитницата не следва маршрут; тя просто върви, накъдето води пътеката, което е точно нагласата на половината хора по склоновете на Витоша в неделя сутрин — без цел освен самото ходене.

Орхан Мурад — Жаден съм кръчмарю е жаждата на върха, утолявана с чай от термос вместо с обещаното. Горе няма кръчма, само вятър и гледка, а жаждата на планинаря се посреща с това, което е носил в раницата. Кючекът разбира тази жажда и предлага поне музикално утоление.

Витоша свършва със слизане, с връщане на сигнала на телефона и на града наведнъж. Кафето долу е по-добро след планината, а умората е от приятните. Кючекът е свирил на върха и продължава по пътя надолу — единственото, което не остава без сигнал на 2290 метра.