Преди 2008-а всеки мъж е имал тази нощ. Раздаде се ракия, изля се малко сълза, пусна се кючек. Традицията заслужава музика.
От 1881 г. до 1 януари 2008 г., с пауза между двете световни войни, държавата задържаше всеки боеспособен мъж за срок между 9 и 24 месеца, а после — с едно гласуване на Народното събрание в края на 2007 г. — реши, че всъщност не е чак толкова важно. Задължителната служба е суспендирана от 2008 г.; изпращането оцеля, задължението се изнесе през задния вход. Затова и вечерта преди тръгване имаше формат на държавно събитие: ракия в рода, сълза за протокола и трапеза, поръчана за двойно повече хора, отколкото се появяват — единственият случай, в който армията научи някого на логистика. Кючекът на тази вечер не празнува службата. Празнува, че поне има кой да те изпрати.
Казармата се мести в народната памет по-бързо от самата държава: за едно поколение е задължителна, за следващото — легенда, разказвана от бащи и дядовци с обичайното устно усилване. Държавата въртеше програмата 64 години и я закри толкова чисто, че наследниците ѝ я знаят колкото знаят за телефона с шайба. Деветте месеца, взети в последните набори, се връщат без лихва — само разказ и една снимка с остригана глава.
Изпращащата трапеза се крепеше на два стълба: домашната ракия и всичко печено, което кухнята е успяла да произведе. Мъжете, минали през казармата, обясняваха правилата с детайлност, надхвърляща всеки официален наръчник — „слушай старшите, не говори без питане, спи докато можеш“ е кодекс, писан от поколения, който държавата така и не публикува. Майката пакетира нещо за ядене въпреки забраните, защото знае кое ведомство храни по-зле. А оркестърът вече настройва — кючекът при изпращане е по-стар от жанра си, свирен на изпращания, когато „кючек“ още не е било дума.
Главата вече е остригана и никой не я коментира на глас — Кали с „Мъже в униформа“ отваря вечерта, докато униформа още няма. „Мамино Анче“ на Влади Марков е за майката, която ще брои месеците вместо държавата. Орлин Памуков със „Стрелата“ е за последния половин час, в който всички гледат часовника и говорят за друго. А „Курви сбогом“ на Радо Шишарката идва последна — прощалната формула е кратка и не подлежи на редакция. Темпото трябва да носи едновременно тежестта на нощта и достатъчно ритъм, та вечерта да не потъне в чиста носталгия. Кючекът е свирил на тия изпращания много преди армията да реши, че вече не ѝ трябваш.
Пожелания
Държавата те държеше по девет месеца, после реши, че не е важно — пожелаваме нормален сън и по-къса памет от нейната
Баницата с мед минаваше за задължителна на изпращането — единственият наръчник, който армията не преписа
На изпращащите — сила; на заминаващия — дисциплина и обувки, които държат по-дълго от заповедта
Казармата избледнява на снимките по-бързо, отколкото в закона — изпращането остана и без нея
Ракията за последния ден е ритуал, не рапорт — умерено, че сутрин има строй