Ебола е хеморагична треска със средна смъртност около 50% и стойности от 25 до 90% по отделните огнища. Разпозната е за пръв път през 1976 г. Кючекът свири от много преди това и оттогава не е пропуснал нито едно огнище — разликата е, че ебола се предава само при пряк контакт с телесни течности, а кючекът минава по радиото.
Вирусът носи името на река Ебола в днешна Демократична република Конго, където беше разпознат през 1976 г. Летален изход при около 50% средно, до 90% при най-тежките огнища. Предава се единствено при пряк контакт с телесни течности на болен или починал. Не се предава по въздух — факт, който Холивуд последователно игнорира от тридесет години, защото въздушното разпространение прави по-добро кино. Карантините, скафандрите и правителствените декларации са реални; задължителното бягство през замразен Манхатън не е.
Реалното огнище изглежда различно от филмовото: изолация, проследяване на контактите и процедури за лично предпазване сред болничния персонал. Именно болничният персонал понася непропорционален дял от заразяванията при всяко огнище. Не защото системата е рухнала — а защото работи с болни хора, а не с метафори.
В България ебола е най-вече дистанционен ужас — новинарски сюжет за три дни и тема за WhatsApp групата. „Линейка“ на Орк Верея и „болница“ на Емилиано са за онзи момент, в който дистанционният ужас стане нечий личен проблем. „Alo, alo ambulanta“ на Nicolae Guta не се интересува от географията на огнището. „Паника“ на Галена е за ситуациите, в които симптомите в Google изглеждат като ебола, а реалността е по-приземена.
Пожелания
Дано контактите ти тази седмица да са с хора, а не с телесните им течности.
Нека линейката да пристигне преди Уикипедия да е обяснила диагнозата.
Дано огнищата да остават там, където не ти се налага да обясняваш разликата между въздушно и контактно предаване.
Нека болничният персонал да получи защитното оборудване преди смяната, не после.