Дежурство на доктор — кючек за нощта в спешното

В спешното отделение часовниците нямат значение — има само преди и след. Кючекът не лекува, но поне не е тишина. Дежурството е потапяне в друго време, в което външният свят изчезва и остават само постъпващите пациенти, решенията без право на отлагане и умората, която се трупа със скорост, обратно пропорционална на заплащането.

Лекарското дежурство — нощно или денонощно — е поемане на спешните случаи, прегледите на постъпилите, операциите при нужда. Стандартно трае между дванайсет и двайсет и четири часа, през които държиш чужди животи в ръцете си с концентрация, която някъде около осемнайсетия час започва да преговаря сама със себе си. В спешното няма разписание — има поток, тих в три сутринта и хаотичен в четири, без предупреждение и без причина.

В университетските болници — „Александровска“, „Свети Иван Рилски“ и другите — специализантите дежурят до двайсет и четири часа. Това са младите лекари, които усвояват занаята чрез изтощение, поемайки смени, съкратени отдавна навсякъде, където някой е сметнал, че недоспал лекар е лоша идея. Заплаща се по колективния трудов договор с НЗОК — договорена сума, която на час излиза толкова, че част от изучилите занаята вече го упражняват в Германия, където нощта струва колкото нощ.

Кючекът за дежурния лекар е за паузите между случаите и за времето след смяната. В четвъртия час, когато адреналинът е спаднал и умората настъпва по целия фронт, кючекът в слушалките е малкото нещо, което държи човека буден и закачен за свят, в който хората спят по цели нощи. Не лекува — но напомня, че някъде има живот, който не се измерва в линейки.

Орк Верея — Линейка е линейката, чието пристигане отброява ритъма на нощта. Всяка носи нов случай, ново решение, нов адреналин — и Верея превръща постоянния пристигащ поток в музика, позната на всеки, чиято нощ се мери в линейки, а не в часове.

Nicolae Guta — Alo, alo ambulanta е балканската спешност, изпята и от другата страна на Дунав. Румънската манела за линейката доказва, че недофинансираното спешно е балкански жанр без граници — същият адреналин, същата нощ, същата уредба, само на различен език. Полуостровът се обединява по-лесно около една линейка, отколкото около каквото и да е решение на правителство.

ЕМИЛИАНО — „болница“ е болницата като място и като състояние на духа в четвъртия час от дежурството. Не е просто сграда — а свят със свои правила, свое време и своя специфична тежест, който не те пуска лесно и от който излизаш на дневна светлина леко изненадан, че тя още съществува.

Дежурството свършва с предаване на смяната и с онова излизане навън след нощ, траяла колкото служебна вечност. Кючекът е свирил в паузите и е държал връзката с нормалния свят. Часовниците нямаха значение, спешността беше реална, заплащането — по договор; кючекът беше единственото, което напомняше, че някъде отвъд вратата хората не се мерят в линейки.